ОРЪЖЕЙНИТЕ АФЕРИ НА ПОЛ ПИШОН

Когато става дума за националната сигурност и заплаха за нея , винаги се задават въпросите : Какъв национален интерес е заплашен? От кого? От какво? Къде? Как?

Как да се защити? И така местата, където се сблъскват националните интереси с някакви други се превръщат в един или друг вид, но определено бойни полета.

Ето защо в областта на мениджмънта на отбраната и въоръжените сили и в облaстта на националната сигурност важно място заема въпроса за полетата на аквизицията и на човешките ресурси като бойни полета. Той все повече се изостря с развитието на войните от седмо поколение, особено на военностратегическо и политико-стратегическо ниво. За съжаление, по понятни причини, систематизирaни публикaции по този въпрос почти няма. У нас се срещат само бегли податки. Открито също почти не се говори. Главната причина за това е една – ударите се нанасят с несиметрични оръжия, ,, извън теорията ” , която е на въоръжение у нападнатия и най-често в зоните на „ свещените и крави ”. По всички правила и закони на военните науки. Не напразно всички сме виждали подобни атаки, но малцина от нас имат възможност и смелост да ги отразяват, а още по-малко ги описват и анализират открито, защото всички знаем какво става с този, който се опита да им се противопоставя. Но вече е крайно време да се поучим от пораженията си, да ги анализираме и да намерим адекватни противодействия на стратегии и тактики, прилагани неведнъж успешно срещу България.

Целта на настоящия реферат е да се изясни мястото на този въпрос не само в облaстта на МОВС, но и в областта на националната сигурност като цяло, както и да покаже, макар и опростено същността на процесите и начините на действие, които се използват. Казаното до тук е причината на изводите да бъде отделено повече място, отколкото се смята за прието, но реферата трябва да изпълни своето предназначение.

Поради ограниченото време и място, а също и поради липса на документи за съвременното състояние на нещата у нас, тук е подбран за илюстрация един добре проучен период от българската история, за който не липсват нито документи, нито публикации, нито дори веществени доказателства. Дори някои от участниците в тези събития доскоро бяха живи.

Авторите, изследвали приведения като илюстрация период са го изследвали като историци. От гледна точка на аквизицията има много, макар и тенденциозни публикации, но на съвременниците му, с тогавашната терминология. За човешките ресурси публикациите са от различни периоди, също така тенденциозни. От гледна точка на националната сигурност публикации липсват. Липсват и от гледна точка на съвременните начини на воюване, които са разработвани не за един ден или век. Липсва и един едновременен поглед не само от историческа, а и от правна, политико-стратегическа, военностратегическа, оперативна и тактическа гледни точки, за да стане ясно какво точно е било замислено срещу България. Точно в тези празнини е и новото на тази разработка.

Поради това, че поколенията войни се сменят бавно и се застъпват, а принципите и методите им преди да станат основни се отработват дълго, понякога с хилядолетия, приведените примери остават валидни като добри илюстрации на съвременните постановки. Поради известната отдалеченост на периода-илюстрация, на места ще бъдат нарушени някои от правилата за писане на подобен тип публикации и се налага да бъде използван главно езика на историческите науки. Тук примерите няма да бъдат давани в строг хронологичен ред, а ще се следва и порядъка удар-последствие, за да бъдат схванати логиката, стратегията и тактиката на ударите.

По време на бунта на русофилите, на един от страничните входове на двореца се разиграва една съдбоносна сцена. Там детронаторите срещат д-р Христо Стамболски, който не за първи път вижда детрониране. Той им казва, че знае на къде са тръгнали и знае какво мислят да правят. Увещава ги да се откажат. Пита ги дали момчето е откраднало и стотинка, дали е сторило нещо лошо някому или не е мислило за България.

Припомня им, че и то като тях, българските момчета се е сражавало за нашата свобода в състава на Източния отряд.

В началото те са стъписани. Оказва се, че никой няма нищо против княз Александър! Докторът пак ги съветва да се опомнят, защото ако успеят, ще дойде друг немски принц който освен че ще краде и граби, кой знае още какви злини ще направи на хората и на България. И кой знае кому ще служи ...

Но неразбиращите от нещата, за които им говори доктор Стамболски младоци, изблъскват доктора и правят съдбоносната крачка ... И те не знаят, че това детрониране на княза, който се бори за българските интереси, обслужва външни сили а още по-малко знаят кои са тези сили.

Година по-късно специално назначените комисии не намират никой, който да е пострадал, или който да каже дори една лоша дума за княз Александър ...

Съдбоносната сцена оцелява за историята, благодарение на това, че докторът го разказва на банкера Атанас Буров, а той на писателя Михо Памукчиев, известен повече под псевдонима Михаил Топалов , който я разказва в няколко свои публикации и телевизионни предавания. Тримата ясно разбират за какво става дума при детронирането. Нещо, което в съдбоносния момент детронаторите не разбират. Героите от Април 1876, Гредетин, Руско-турската и Сръбско-българската война са вече израснали до големи военни стратези и проверили уменията си на практика. Но компетентността им се простира само до там. За разлика от доктора, не познават нито голямата политика, нито законите на икономиката, нито войните, които се водят не на бойното поле, а на паркета .

За професор доктор Христо Танев Стамболски ( 1843- 1932 г. ) в последните десетилетия се споменава рядко. В науката са останали трудовете му върху филариите, които го издигат до професор в медицинския факултет в Истанбул. Добре познава и действията на хората, които принципно живеят като същите тези филарии.В османската армия има звание миралай ( полковник ), рядко получавано от нестроеви офицери. Съвипускник, или се познава отблизо с почти целия управляващ елит на Османската империя. Личен лекар на султан Абдул Азис, той бди над султанското легло в нощта на детронирането на султана. След това е заточен в Йемен. След Освобождението за кратко оглавява Дирекцията на Народното здраве, както се е наричало тогава днешното министерство. От позициите, които е заемал, винаги се е борил за доброто на народа си. Но на тези места нищо не се прави явно по понятни причини. За това делото и живота на доктора са трудни за проучване и все още чакат своите изследователи. Опита и знанията, събирани по местата, където премийaВА житейският и професионален път на доктор Стамболски помагат на мнозина в съдбоносни моменти. За жалост не и в онзи, пред страничния вход на двореца. Неслучайно дори короновани особи са демонстрирали открито уважението си към доктора.

За да разберем какво е виждал в бъдещето, ще трябва да изпреварим събитията с една друга сцена, разиграла се също в София, но малко повече от век по-късно. На една среща с офицери от МО , ГЩ и ВА ,,Г.С. Раковски ” генерал Джон Шаликашвили заявява : ,, Разбрaхме, че по този път не можем да постигнем нищо. Трябваше да намерим друг .”

Каква е връзката между тези два епизода ?

Нека да обърнем внимание на едно от достиженията на генерал Шаликашвили като военен теоретик. В едно от интервютата си, дадено на Питър Суайцър ( авторът на „ Победата ” – книгата в която се описват стратегията и тактиката на събарянето на Източния блок ), генералът формулира войните от седмо поколение. Нарича ги „ войни на разбитите системи ”. Накратко казано – в интервюто се описват схематично тези войни, а в книгата – практическото провеждане на една такава война.

Западната военна наука няма постановка за разделянето на войните на поколения. Това е постановка на съветските военни теоретици. Явно генерал Шаликашвили не робува на догмата, че нещата на победените не се използват. Тази догма взе своите жертви от двете страни на Желязната завеса. Генералът също плати за това.

В това интервю е описан и един друг процес – Появата на международната сцена на нов тип играчи – едрите икономически субекти и разбиването от тях на Вестфалската система. Не е известно дали друг автор е споменавал за това.

Не е много вярно схващането на някои автори, че марксическите схващания се възраждат на Запад. Наивно е да се смята, че досегашните противници на марксизма се превръщат в негови апологети. Особено потомствен антикомунист като Шаликашвили. Това е един стремеж на теоретиците да вземат всичко ценно, постигнато до сега. Причината е, че никой не може до безкрайност да не се съобразява със съществуващите реалности, защото това може да го доведе до това, което стана със Социалистическия блок.

Много достижения на отречени автори днес лягат в основата на много науки. Например днес по цял свят се изучава геополитиката, но се премълчава че нейният истински баща е професор Карл Хаусхофер – генерал от Абвера. Той създава точна теория, защото е бил връзка между Сивите кардинали на германската икономика и политика и техните главни актьори. На него са му били известни много повече неща, отколкото на простосмъртните. Самоубийството му след 9 май 1945 година ( със или без негово съгласие) е напълно закономерно. За да останат недокоснати Сивите кардинали.

Да припомним кои са поколенията войни :

Първо - добарутно

Второ - донарезно

Трето - нарезно

Четвърто - на моторите

Пето - ядрено

Шесто - на интелигентните оръжия

Седмо - на разбитите системи

Това представляват войни без класически военни действия. Плановете при тези войни се разработват точно както и при досегашните класически войни. Това са тотални войни с нанасяне на удари по всички възможни места, на които се крепи националната сигурност. Така няма комбатанти и цивилни. Има агресори и нападнати. Ударите не се планират без военни специалисти. Нанасят се в зоните на „ свещените крави ” , на които се крепи нападнатата система . Който се опита да отрази удара, неминуемо ще трябва да посегне на „ свещена крава ” и собствената му система го унищожава, защото по този начин се възприема като заплаха от нея. За разлика от нападателите, които действат отчитайки моралните и правните норми на нападнатите, възползват се от тях и постигат резултати, противоположни на целта на тези норми.

Използват се и всички вътрешни противници на системата, като има и разработени начини за превръщането в такива и на нейните крепители.

Не се посяга с класически оръжия, защото те нанасят вреда на бъдещите завоевания, като хора, стоки и пазари. Не от хуманни, а от прагматични съображения. Така войната излиза по-евтина и печалбите от нея са по-големи. Това е така, защото за едрия капитал войната е финансова операция, както всяка друга.

От правна гледна точка атаките като цяло са недефинируеми, следователно и ненаказуеми, въпреки че отделни части от тях се дефинира от съответните законодателства. Но доказването на връзката с другите действия и разкриването на замисъла си остават проблемни.

Още една характерна черта – войните от седмо поколение нямат нищо общо с каквато и да било етика.

За сега никаква конвенция не защитава никого от подобни атаки.

Да погледнем коя е любимата тема на Питър Суайцър. Това е прилагането на стратегията на войните от седмо поколение, създадена от тогавашния директор на ЦРУ Уйлям Кейси за събарянето на социалистическия блок. Тази стратегия се базира на разбиването на социалистическия блок като система по всички възможни пътища. С други думи това са точно събитията, които стреснаха Света и предизвикаха приемането на новото определение за национална сигурност от Генералната асамблея на ООН през 1987 година. С други думи ООН признава съществуването на този начин на воюване, макар и да не го определя с терминологията на Шаликашвили и търси начини да регламентира юридически защитата от подобни атаки. У нас все още различни теоретици спорят дали съществува нещо, което ООН признава преди повече от 20 години и се опитва да защити поне по юридически път Света от него! Причината за последното е, че на пътя отново застaват везденсъщите „свещени крави”. И се получава парадоксът, че бяхме победени във война, докато се спореше дали тя съществува или не. И се спори 20 години след поражението. Това е нормален момент в развитието на всички теории. Ако го преживеят, те се доразвиват и усъвършенстват. И няма нищо лошо в този процес, ако системата която се базира на тази теория не е подложена на атака, която не може да се определи като опасност от теорията, или пак според тази теория атаката просто не съществува. Тогавa нападнaтата система няма дори и теоретичната възможност да реагира.

Но и Суайцър и Шаликашвили старателно прикриват едно – къде е коренът на тази стратегия, кои са истинските и бащи, как се е развивала през хилядолетията. И най-важното – кого облагодетелства и какъв е основния принцип на ударите, които се нанасят. Това, както ще се види по-късно е алфата и омегата на описваните в реферата процеси.

Основите на този тип войни са положени в древността от представителите на военно-политическите школи на аристокрацията. Тези школи имат своите велики постижения и това е доказателството, че те съвсем не са митични, както се опитват да ни убедят редица автори. Причината е в кастовата същност на тези школи. И днес който изнесе или разкрие някоя тайна от тях се наказва по „невидимите начини” с неща по- лоши от смърт. Независимо от социално – икономическата система .

Да изплува на повърхността някое ръководство на стратегическо ниво като например „ Панчатантра”е изключение .

Постиженията на тези школи са наистина впечатляващи. Например малките китайски царства разлагат огромната Хунорска империя. Сун Дзъ описва само опертивно-тактическата „опашка” на това. Финикийците и гърците разлагат морските държави с които имат контакти. Персийските сатрапи разлагат персийската империя и тя рухва пред ( не заради ! ) Александър Велики. Но и той знае доста по въпроса, щом ни е оставил прословутата си сентенция за магарето натоварено със злато. Мислим си, че римските политици са поставили венеца на това изкуство, главно защото са оставили много писмени документи и защото няма кой да засекрети днес тази информация. ,, Тъмните векове ”не слагат нито застой, нито край в тези практики. Трудовете на Николо Макиавели само отбелязват това, което отдавна се прави. Нека да си припомним как микроскопична Венеция до Великите географски открития владее всички познати морета и как без да използва своя военна сила смазва няколко империи. България също е сред пострадалите от нея .

Докато съвременните военно-политически школи едва стигнаха до решението, че стратегически задачи може да решава и едно отделение или един човек, то за древните аристократически школи основен постулат е че може да ги решава дори един предмет. И тук ще видим такива случаи.

Но целта е да опишем същността на нещата, а не тяхната история .

Да направим един обзор на епохата, в която се разиграват илюстриращите събития.

В голяма част от Света вече са победили буржоазните революции. Знаем, че революциите стават, когато управляваните класи не могат, а управляващите не искат да живеят по старому. Последното обяснява факта, че навсякъде голяма част от аристокрацията се преориентира в начина си на набиране на средства и по този начин се превръща в буржоазия. Но това запазва позициите на същите фамилии като управляваща класа. Запазват се и знанията, на които така запазената управляваща каста е носител. Кобургите, Орлеаните, Хабсбургите и други подобни фамилии не правят изключение.

Промишления и банковия капитал се съединяват в така наречения финансов капитал. За тогава все още плахо и „ под сурдинка ” към него се присъединява и трети вид капитал – криминалния. Разбира се, с целия си арсенал от придобити през хилядолетията знания и умения. Получава се едно своеобразно обединяване на школите. Престъпността, за да оцелее няма друг избор, освен да се превърне в това, което днес наричаме „ организирана престъпност ”. От гледна точка на едрия капитал това е необходим и доходен бизнес.Впрочем престъпността и капиталът не са си чужди още от епохата на Първоначалното натрупване . Освен това една цел , когато не може да бъде постигната по законен път тя се преследва и постига по незаконен. Поради тази причина там, където организирана престъпност липсва или е слаба, тя се създава или доотглежда. След Освобождението у нас на освободеното в нашата територия от Кямил бей място с тези дейности се заема барон Гендович. Както сега . По Фердинандово време го закриля дори и Двореца. Този факт говори много за това, докъде може да достигне монархът, властвал по времето на описания пример. Никой не може да избяга от същността и епохата си. Но да не изпреварваме събитията.

Тук с пълна сила важат думите на Т. Дж.Дънинг, писани в „Quaeterly Reviawer ” през 1860 година : „ Капиталът избягва смутове и кавги и по своята природа е боязлив. Това е вярно, но все пак то не е цялата истина. Капиталът се ужасява от отсъствието на печалба или от твърде малка печалба, както природата – от празното пространство. При достатъчна печалба капиталът става смел. При сигурни 10 % той вече може да бъде употребен навсякъде; при 20% той се оживява; при 50% той става безумно смел; при 100% той погазва с краката си всички човешки закони; при 300% няма престъпление, на което да не се реши – дори с цената да увисне на бесилката. Ако смутовете и кавгите носят печалби, той ще ги подбужда. Доказателствата са контрабандата и търговията с роби .” Днес тези думи продължават да важат с много по-голяма сила от тогава. Нобеловият комитет през 80-те години на ХХ век даде награда за икономика на двама американски автори, които доказаха, че робския труд е по – ефективен от наемния и това даде тласък на търговията с роби под най-различни форми. Само че днес тя се нарича „ трафик на хора ”. Засегна жестоко и България . Интересно ще бъде някой изследовател да напише нещо за това, кой е поръчал разработката, кой я е представил в Нобеловия комитет, кой , пред кого и как е лобирал за гласуването.

Още по времето на написването на цитираните редове на международната сцена се появява нов играч – едрите икономически субекти. Вече споменахме коя каста стои зад тях. Тогава те нямат още чак такава сила и използват управленските лостове на своите държави като се прикриват зад техните флагове. Далеч е още времето на почти неприкритите намеси на „ United frut” срещу режима на Арбенс в Гватемала или на „ ITT” срещу режима на БНЕ в Чили. Но с натрупването на икономическа мощ те излизат на сцената в по няколко държави едновременно и започват да заобикалят техните закони, а по-късно и открито да не се съобразяват с тях или най – нагло да ги променят открито. Нещо повече - така действат и срещу собствените си и съюзните на тях държави. И не може да бъде и иначе, защото техните интереси са различни от интересите на държавите и нациите, в средата на които едрите икономически субекти се появяват. За по-малко от век, това става причина за агонията на Вестфалската система.

Дори и за някои да звучи параноично в стил „Дзержински” , да не забравяме, че макар и революционер, самият Дзержински по произход е полски граф и възпитаник на една от споменатите аристократически школи. Следователно е бил на ясно с кого и за какво си има работа. И факта, че се е справял отлично и е реагирал адекватно, говори много ясно за това прав ли е бил или параноик .

Но да се върнем към последните десетилетия на 19 век . Икономиките тръгват по капиталистически път, но това не отменя принципите на геополитиката и воденето на войни. България се движи също натам.

Княз Александър се завръща за кратко, но е принуден да абдикира и на неговото място идва принц Фердинанд Сакскобургготски. Негова майка е принцеса Клементина Орлеанска. Тя до смъртта си го държи в желязна хватка, включваща всички методи на психическия тормоз, включително и такива, които и днес се смятат за най-жестоките и префинените. Отново част от арсенала на аристократическите школи. Това си проличава особено добре след нейната смърт.

В същото време след берлинска България се бори за своето национално обединение. Все повече се изчерпват дипломатическите средства. Остават военните и страната се стреми да придобие казано по днешному НОС за постигането му.

Нека да тръгнем от там, че още по времето на османското владичество френски фирми държат основните позиции при строежа на бреговите съоръжения по нашето крайбрежие. Имат позиции и в корабоплаването. Или накратко казано, Франция и френските фирми имат там интереси. Ето защо Франция налага и подкрепя решенията на Берлинския договор. Това обаче е само част от политиката и в региона. Нека да си спомним действията и до и след Кримската война. Впрочем и днес френските фирми в чужбина се стремят към контрол над банковите системи, енергийните ресурси, съобщенията и водата. Нека си спомним съвременните машинации около АЕЦ „Черна вода” и АЕЦ „Козлодуй” и приватизирането на водоснабдяването в бившите социалистически страни.

Благоприятен за френските интереси в региона тогава става факта, че майката на новия български монарх е именно принцеса Клементина Орлеанска, която видяхме вече как държи своя син. Културното влияние на Франция у нас по това време също не е за пренебрегване. Още по благоприятен е и факта, че в съзнанието си много българи не правят разлика между Франция на хуманистите и Франция на индустриалците, въпреки че това са два непримирими и воюващи един с друг свята.

Накратко – през 1896 – 1897 година България трябва да се подготвя за бъдещи войни. За това обаче са необходими средства. Утежняващо положението е обстоятелството, че точно тогава има наводнения, разрушения и земеделската реколта е слаба. Спешно са необходими кредити и за това не е чудно, че поради гореизброените причини са взети именно от френски банки. Естествено, когато обстоятелствата са такива, условията винаги са много или малко заробващи.

На 29 януари 1896 година Народното събрание гласува кредит за военни нужди в размер на 8 500 000 златни лева. По това време обаче по различни причини се водят дебати дали въобще ни е необходим военноморски флот. Нека не се впускаме в описание на борбата на интересите на различни лобита, които губят по обясними причини. Армията, поради основната роля, която и се отрежда по това време е обект на голямо внимание от страна на буржоазните правителства, но не така стоят нещата с флота. Тогава той е най-непознатият, най-сложният, най-капризният, най-скъпият и за това най-пренебрегваният род войска в системата на въоръжените сили.

Така или иначе 1 500 000 лева от заема са предоставени на флота. Още при сключването на заема едно от главните условия е да се купува техника само от фирмата „ Шнайдер ”. Тогава тя е за Франция точно това, което днес е ВПК за САЩ. Предимството на въоръжаването с помощта на външни кредити е, че то може да стане бързо и не се губи време, каквото страните, готвещи се за войни често нямат. Недостатъкът е, че условията, вида, цените, количеството и качеството на закупеното ги диктуват не нуждите на страната, а кредитодателят. Да се прави разлика – не страната-кредитодател, а кредитодателят !

Така на 27 януари 1897 година Народното събрание приема на българска служба лейтенант Пол Моро. На нито един от депутатите не е ясно точно за какво идва и какво ще прави в България. Достатъчно било че той е от френския флот.

Лейтенант Моро е много добре подготвен, високо културен, интелигентен и тактичен морски офицер от обкръжението на президента на републиката. И колкото и да е невероятно за подобен тип хора влиянието му пред княз Фердинанд е подчертано.

Една от първите стъпки на Моро е да изпрати да практикуват на френски военни кораби лейтенантите Станчо Димитриев и Васил Хитров.

Самият Моро добре схваща политическото и икономическото значение на своята мисия и я изпълнява както подобава на доблестен офицер, който съзнава, че по него ще се съди за нацията му. 

Основните му задачи са три :

- Да закупи за България един военен кораб ;

- Да осигури подготовката на хора за използването му ;

- Да подготви почвата за една бъдеща френска мисия .

Eдин факт, който значи твърде много, но не се забелязва – мисията на Пол Моро не включва изработването на военноморска програма за развитие. Наивно е да се предполага, че такъв високо ерудиран и подготвен моряк не знае защо. През 1908 година самият Пол Пишон ще се изтърве за това в пресата. Това не е неволен пропуск в задачите на мисията. Последиците ще ги видим по-нататък. Те чудесно се вписват във вековните френски геополитически интереси в региона. Всеки български опит за съставянето на адекватна програма ще се саботира, видоизменя или оставя без внимание поради споменатите причини. Това засяга не само аквизицията, но и подготовката на човешките ресурси. Непосредствено преди Балканската война си проличават пропуските в подготовката на екипажите, особено на ударните кораби – миноносците. През 1912 година, непосредствено преди бойните действия извиканият от запаса капитан втори ранг Димитър Добрев се залавя трескаво да попълни празнините в нея.

Пол Моро се заема сериозно със задачите си. По първата си задача той не може да направи много, тъй като по договорните условия на заема поръчката трябва да вземе „ Шнайдер” и други възможности, дори в случаи на неустойки не се предвиждат. За целта на 29 март 1897 година Министерският съвет разрешава да се влезе в преговори с фирмата „ Society anonym des Chanters & Ateliers de la Gironde” в Бордо. Не са изисквани никакви поемни условия, нито е съставена тръжна комисия. Конкурира само една корабостроителница от Марсилия. На 3 май 1897 година се сключва договор с корабостроителницата в Бордо за строеж на кораб на стойност 1 460 000 лева и с „Шнайдер и С-ие” за доставката на въоръжението му на стойност 241 396 лева . ( Данните са на Вл. Павлов . С .Дамянов твърди неправилно за общо 2 808 000 лева , тъй като това надвишава дела от кредита. Данните съвпадат с тези от документацията на крайцера „ Надежда”. ) Контролът е възложен на френското бюро „Веритас”. От 11 юли до 22 септември като наблюдатели присъстват лейтенантите Димитриев и Хитров. Със същата задача са изпратени в Бордо инженер-корбостроителят Иван Родев и инженер-механикът Петър Йосифов. Но и четиримата българи нямат контролни функции. Важен факт!

Още една важна подробност. Условията на договора не са достатъчно изяснени. Министърът на финансите доктор Иван Евстатиев Гешов прави опит да ги провери.

И резултатът не закъснява . Френският представител Петитвил протестира и се оплаква че министърът използвал английски експерти. Княз Фердинанд веднага принуждава финансовия министър да си подаде оставката. Това е класически пример на надделяване на фирмени чрез лични над държавни интереси. Класически пример за това, как системата-агресор въздейства на друга система чрез използване на тези, които държат нейните лостове за управление. В случая имаме непряко въздействие, защото „ Шнайдер ”използва за въздействие механизмите на френската държава.

По отношение на човешките ресурси имаме отстраняване на противник, който пази интересите на нападнатата система. Тук виждаме комбинирането на атаките в полето на аквизицията с винаги съпътстващите ги атаки срещу човешките ресурси. Човешките ресурси са фактор, който дава не само физическа и работна сила. Важна е и интелектуалната му сила. Това е главният фактор на опазването на националната сигурност във всички епохи. За това пазителите и се атакуват и се отстраняват. Дори физически. Без отстранените като преграда , системата работи за интересите на агресора. За това още от най-древни времена се разработват тактики за отстраняването на подобни хора у противника. Сун Дзъ е първият известен който ги обобщава, макар и само на оперативно-тактическо равнище. Ако се захванем да тълкуваме „Панчатантра”, Библията (Особено Стария завет !) или Талмуда ще разберем колко стари са най-съвременните методи.Обикновено се атакуват вече изявените, които държат някакви лостове по етажите на системата. Но не е новост да се атакуват и потенциалните. Да си припомним спартанската криптия.Баснята на Езоп за петела и крадците е доказателство че подобни неща тогава са били обичайна практика. Сега даже се прилагат практики да не се създават условия за появяването на пречещ на атаките човешки фактор. Те също не са новост. Например в Законите на Ликург в Спарта. По-нататък в настоящия реферат ще бъде показано как стават всички тези неща и на по ниски етажи .

Едва през 1899 година за злоупотреби при плащането е подведен под отговорност полковник Мечконев от Министерството на войната. Подведен е, защото това е българска злоупотреба .

За каквито и да било френски злоупотреби никой не смее да заговори .

Успоредно с първите две задачи на мисията Моро работи и по третата – да подготви почвата за нова френска мисия . Той се държи безупречно и насърчава личния състав , особено офицерите стажували на френски кораби „ ....да внедрите духа на доверието , на което надявам се са Ви научили във френския флот ....” , както се споменава в едно негово писмо до лейтенант Станчо Димитриев . Последният все още вярва в безкористните намерения на Франция.

Мисията на лейтенант Пол Моро приключва успешно. Френската индустрия получава една нова поръчка , подготвена е почвата за посрещането на бъдещите емисари . Той преценява обстановката и отказва да остане на българска служба. Във Франция той смята че има шансове за далеч по бляскава кариера . Освен това той е моряк , а не гешефтар . Движил се е в най-елитните среди и отлично знае за правилото,спазвано от представителите на всички аристократически военно-политически школи : „ Ръкавиците , с които е бъркано в мърсотията се изхвърлят !”. Единственият му изход е да се изтегли нaвреме , но и това не го спасява . Така и не достига до адмиралско звание и рано напуска френския флот .

С комплектоването на новата мисия се заема лично френският министър на военния флот адмирал Бернар. Той се спира на лейтенант Пол Пишон .Според някои с това започва един нов период в историята на българския флот. За едни той е „Периода на усилените военни доставки от Франция”, а за други „ Периода на аферите на Пол Пишон”. Според архивите продължава старата игра . Ролите са разпределени . Вече знаем кои са господарите , кои са слугите , кои са потърпевшите и кои плащат . Просто се сменя само един от френските изпълнители . Процедурите следват своя ход и на 5 юли Петитвил получава от Париж проекта за договор с мисията . Подписването става на 21 юли.

И все пак – кой е Пол Пишон ? Към този момент той е старши адютант на флотския екипаж в родния си град Брест където е завършил и военно-морското училище. Има завършена през 1894 година минно-торпедна школа в Тулон . Той е на 36 години ( Роден е на 14 септември 1861 година.)Има добра подготовка като строеви и навигационен офицер , но няма подготовка като щабен офицер за организирането на род войска . Избира България , за да направи кариера и да подобри материалното си положение. По това време офицерските заплати във френския флот са ниски .

Колкото до качествата му на дипломат, за какъвто няма никаква подготовка, те са белязани с манталитета на произхода му .Членовете на семейството му заемат висши служби в колониите, най често в Мадагаскар и Индокитай.

Знаем какви са политиката на френската колониална администрация и възгледите на нейните служители там . За това е запомнен като лошо говорещ български език , защото „ .... туземните морски офицери говорят добре френски” . Цитираните думи са негови . Добре говорят за отношението му към българите . Както и за отношението на тези, които стоят над него.

Първоначално френската мисия е четиричленна . Другите трима са подофицери – механикът Андре Ламбер , рулевият Ив Жигли и маневристът Гюстав Барон . През октомври 1898 пристигат и подофицерите торпедисти Алфонс Брюн и Ив Брозек. Колкото до подофицерите за нито един от тях не е написана нито една упрекваща дума, или поне не е открита в архивите. Знае се, че са си изпълнили задълженията изключително съвестно.

Според договора срока на пребиваване на мисията е пет години. Началникът трябва да служи и като началник на военно-морския флот и като съветник на Правителството по военно-морските въпроси. Подчинен е направо на министъра на войната и има най-високия чин между флотските офицери. Ако някой го достигне, той трябва незабавно да бъде повишен. Това е един хитро замислен механизъм, за да може повишавайки подчинените си, да расте и самият той. Това е много благоприятно за него, тъй като в началото на 1897 година е утвърдена нова щатна таблица за заплатите във флота, в която за първи път у нас се предвиждат и адмиралските звания.

Пишон е представител на така наречената „ млада школа” , според която във войната между бронята и артилерията ще победи именно последната. С други думи, малки, бързи, небронирани, но добре въоръжени съдове могат успешно да се справят с бронираните дреднаути, като се промъкнат зад огнените им завеси и ги поразят. Днес правотата на тези възгледи е доказана от практиката, но специално при Пишон както ще видим по-нататък зад тази негова апологетика спрямо тези постановки се крие нещо друго.

Две задачи стоят пред вече капитан втори ранг Пишон в началото на мисията му :

- да се подготви екипаж за новостроящия се крайцер „ Надежда ”и

- да се организира Морската част на флота .

Изпълнението на първата започва с практикуването н изпратените от Дунавската флотилия по 15 души на параходите „Борис” и „България”. Учебните плавания продължават до1 септември 1898 г., когато обслугата за крайцера заминава за Франция.

Но по втората задача започва да се усеща отново нещо друго. До тогава за основна база на Морската част е готвен Бургас. Не е случен факт, че след идването на Пишон за такава е приета Варна. Наивно е да се смята, че е само заради желанието на княз Фердинанд базата на флота да бъде близо до двореца Евксиноград. Нека да си спомним каква е френската политика в Черноморския регион около Кримската , Освободителната, двете Балкански и двете Световни войни. Прави впечатление отдалечаването на базата от Турция и приближаването и към Русия. Това изиграва своята пагубна роля, когато през Балканската война от 37 километра фронтова линия 20 контролират турците с корабната си артилерия. Миноносците, закупени отново от „Шнайдер” и единствената ударна сила на флота, са с малък радиус на действие и не могат да се притекат на помощ срещу броненосеца „ Торгут реис ” , който обстрелва българските позиции при Чаталджа. Не могат да направят нищо и за да попречат на турския десант при Мидия .

Пишон слабо се интересува от други неща, освен от доставките и кариерата си. За това той не полага добре основите на флота, а по-скоро пречи. Той не изпълнява една от основните си задачи –съставянето на програма за изграждането му. Българските опити остават без последствие, или се саботират . И българските офицери , начело с лейтенант Станчо Димитриев и непримиримият му по-късен враг лейтенант Димитър Добрев протестират. И имат право, защото той прокарва на пръв поглед необясними концепции. Те са необясними дори и за привържениците на младата школа. Да оставим на страна факта, че се купува не необходимото и се търсят пари за него. Той закупува от Франция неща, за които има пари без оглед на това, дали е необходимо или не. Например закупува разнебитената лодка за разходки на френския консул в Пловдив, два негодни двигателя с вътрешно горене, за които няма съдове, няколко катера и всичко това на възможно най-високи цени. Всяка негова покупка още при пристигането си постъпва за ремонт. По-страшната страна на дейността му е , че прокарва концепции за въоръжаване, които не могат да се обяснят с нещо друго, освен със задачата да не се допусне България да има боеспособен флот. И прави опити да ги материализира. Например според него са необходими 12 миноносеца от по 15 тона ( от типа на тези, които през Руско-турската война действат на Дунав и с които на Черно море въоръженият търговски параход „Великий князь Константин” постига няколко победи, но на висока цена ), които крайцера „Надежда” да тегли на буксир до местосражението . Всичко това е морално остаряло и Русия го е прилагала единствено заради ограниченията, наложени и след Кримската война. Над 3 бала вълнение подобни катери стават безполезни, както и прътовите и крилчатите мини с които те са въоръжени. Единственото ценно качество на подобни съдове е, че те могат да се пренасят по железницата до Дунав и Егейско море, но и там биха били безполезни. Същевременно нашите офицери начело със Станчо Димитриев защитават правилните схващания за миноносци и контраминоносци над 240 тона. Българският офицер защитил и концепцията си за въоръжението на миноносците със 450 милиметрови торпеда, които са с по-големи заряд и радиус на действие от 381 милиметровите защитавани от Пишон. Неволно това извиква спомена за една друга доставка френски торпеда със занижени ТТ данни, станала много десетилетия по-късно.

След дълги спорове било решено да се закупят 100 тонни миноносци. Интересно!

В архива на Станчо Димитриев се е запазило едно писмо, в което пише „Интересно е, че веднага се предложиха проекти, поемни условия за 100 – тонните миноносци,

види се, че за тях от по-рано всичко е било готово”. По – нататък ще се види колко далновидно е обмисляно саботирането на достигането на НОС точно с тези условия .

На 24 февруари 1904 година бил подписан нов договор с „Шнайдер” за доставка на 3 миноносеца от 97 тона , 3 плаващи торпедни батареи , 1 дестилационен апарат и 2 оръдия , еднотипни с тези на „Надежда” с калибър 100 милиметра с по 500 снаряда за всяко . Общата сума на доставката възлиза на 1 900 505 лева.

Интересен договор. Отново с капан, както и този за „Надежда”. Торпедните батареи са предназначени за защита на заливите от нахлуване на противникови кораби, но вече са морално остарели за времето си, тъй като всеки кораб с оръдия над 100 милиметра и добри артилеристи може без да влиза в обсега им да се разправи с тях . Така те са по- опасни за своите екипажи, отколкото за противника. Колкото до оръдията знаем от историята каква работа свършват тези, от крайцера, които са монтирани на нос Галата през Балканската и тези по договора на Балчик през Първата световна война. С оръдията не би могло да бъде и иначе, тъй като знаем какви са основните калибри на корабната артилерия по това време . Колкото до миноносците самата Франция спира да ги поръчва за флота си 3 години по-късно. По- късно ще се види и защо.

На практика по този договор не е закупено почти нищо с реална бойна стойност. Втори договор с последователно изпълнявани скрити цели. Такива са и следващите договори. Повтаря се едно и също – закупува се морално остаряло въоръжение или такова без бойна стойност, в повечето случаи с лошо качество, но на максимални цени. И във всеки договор и всяко оръжие има по някой стратегически заложен скрит капан, който довежда до непоправими щети.

Гореказаното прави безсмислено цитирането на датите и сумите на договорите. Това е една последователна политика, която не се променя във времето. Вече казахме как не се изменя с течение на столетията .

Да се върнем към крайцера „Надежда”. Той е строен за учебен кораб, но му е дадено за престиж класифицирането като крайцер. Влиза в строя на 22 октомври 1898 година. Представлява авизо ( кораб строен от метрополиите за демонстриране на присъствие в колониите) почти пълно копие на кораба „Казабланка” . Въоръжен с две оръдия от по 100 милиметра и два 381 милиметрови торпедни апарата. Имал е добра за времето си скорост от 18,87 възла и със запас си от 102 тона въглища има автономно плаване от 1700 морски мили . Смятали са да го използват и като боен кораб, но вече споменахме за възможностите на въоръжението му. Лесно е можел при добра воля да бъде леко усилен на места за да може да носи по – големокалибрени оръдия и тогава би бил не лоша канонерка. Но с наличното въоръжение той има съмнителна бойна стойност . И през Балканската война това се доказва. Интересен факт е, че все пак взема участие в бойни действия, но с монтираната му през 1912 година радиостанция. С нея смущава турските радиовръзки и дава своя дял за превземането на Одрин. Наистина е изпълнил основната си задача – да служи за обучението на морски специалисти. Но и на това френските интереси попречват. Оръдията са доставени през 1900 година, а торпедата – и то само един комплект от две основни и три резервни – едва през 1902 година. Лесно е да се преброят необучените набори, преминали през флота. Класически пример за атака срещу човешките ресурси и тяхната подготовка.

Шестте миноносеца от типа на „Дръзки” са другата доставка – капан, с която и Пишон остава в историята. Доставени са с два последователни договора по три броя и са сглобени у нас, за да не се иска от Турция разрешение за преминаване, както се случва с „Надежда”. Да си спомним, че Независимостта е извоювана едва през 1908 година. Първите 3 влизат в строя през септември 1907, а останалите през август 1908 година. Наречени са съответно „Храбри” , „Смели” и „Дръзки”, а втората партида „Шумни” , „Летящи” и „Строги”. Когато механикът лейтенант Тодор Соларов е изпратен да наблюдава изработването, получава станалата историческа заповед от Пишон: „Недейте се меси в контрола !”.

Пишон е бил наясно какво ще стане в обратния случай, защото е бил малко преди това най-позорно изгонен от фабрикантите, когато е искал да присъства на изпитанията на катера „Лилия”.Тук трябва да се каже, че според аристократическите школи хората като Пишон са „Презряните псета, които трябва да насочват стадото слуги” и на които „от време на време трябва да им се напомня къде им е мястото, за да не започнат да си въобразяват много и да не стават досадни”. Въпреки, че и той е благородник, но с ниска титла. По- точно той се казва льо Пишон, но така е останал в историята. Тук е мястото да направим извода каква опасност представляват едрите икономически субекти, дори и за тези, които служат на интересите им .

Нека се абстрахираме от неувяхващата слава на миноносците. Това е славата на моряците, без която корабите са купчини желязо.

Самите кораби като конструкция и качество правят чест на френското корабостроене. При изпитанията французите добавят нещо в горивото и рискувайки да се взривят котлите показват скорост 27,72 , докато договорената е 26 възела. На практика те не развиват повече от 22 възела. Пишон осуетил и проверката на мощността, под предлог, че тя не е включена в договора.

Миноносците имат автономно плаване от 500 морски мили и то при икономичен ход.

Това се оказва фатално през Балканската война , защото въпреки победата над „Хамидие” , те не могат да прекъснат доставките от румънските до турските пристанища . Маршрутът на керваните се измества малко на изток и те с минимум средства стават недостижими. Миноносците не могат да помогнат пак по същата причина и за прогонването на броненосеца „Торгут реис” от позицията, от която обстрелва войските ни при Чаталджа. Причината не е само в турската блокада на крайбрежието ни, с която миноносците са прекалено слаби да се справят. Това принуждава капитан-лейтенант Евстати Винаров да замисли и приведе в ход неосъществената си поради настъпилото примирие акция за торпилиране на броненосеца с помощта на една яхта. Като на шега малкия радиус на действие изиграва и своята положителна роля след Ньойския договор, защото след него самите френски окупационни власти признават миноносците за полицейски съдове. За каквито са и годни.

47 милиметровите оръдия на миноносците също са капани – достигат до 50% засечки. И днес се виждат примитивните им дори за времето си мерници. Маломощни са и повече могат да служат за стрелба по лодки .

Следващия капан е това, че миноносците са доставени без торпедни мерници . В нощта на атаката срещу „Хамидие” и този факт си казва думата . „Летящи” , „Смели” , „Строги” и „Дръзки” дават изстрели от 250 до 50 метра . Улучва само „Дръзки” който стреля от 50 метра. И никой не знае кой от миноносците е улучил. Разбира се едва когато при Созопол изплават трите невзривени торпеда.

Стрелбата на „Дръзки” от толкова близка дистанция се дължи и на още един капан. Торпедните апарати също засичат ! И за това остава в историята викът на моряка Стоян Димитров нададен при засечката :

- Дай чука бе !

Той доживя до дълбока старост и разказът му за атаката е документиран .

Апаратът засича, когато миноносецът се носи с пълна скорост към турския крайцер. Могло е да има и друг завършек. Ако само един снаряд беше попаднал в някой от миноносците лесно бихме си представили какво би станало с него.

Още един капан – торпедата, въпреки че са исканите от Димитриев 450 милиметрови, са с намален заряд. Иначе пробойната нанесена на „Хамидие”не би била само 10 квадратни метра.

Най страшния капан, който е прикрит в миноносците е насочен точно срещу човешките ресурси . Той е в това, че миноносците са доставени без отопление. То е поставено едва през 1934 година, когато торпедоносците са модернизирани. Французите добре познават пруските военни порядки, господстващи и в българските въоръжени сили и при тях. Те се характеризират със силно пренебрежение към достойнството, живота и здравето на личния състав. Жилищните помещения са отделени от студените води с няколко милиметра желязо, което приема температурата на водите. Не са изолирани дори и офицерските каюти, да не говорим за матроските кубрици. Болестите са вечния спътник на този клас кораби до бракуването им. В нощта на атаката срещу „Хамидие” „Дръзки”дори тръгва без щатния си командир, който е болен. Замества го мичман първи разред Георги Купов. Повечето членове на екипажите на миноносците постоянно са болни и постоянно се допълват от доброволци, или ученици от Морското училище и Морските специални школи. По този начин квалифицираният личен състав на ударните сили на флота, който трябва да се бие с противника през повечето време е извън строя и накрая бързо става негоден. Не може да натрупа опит, а когато все пак натрупа някакъв, вече е извън флота по здравословни причини. Ето как стратегически задачи се решават дори не от хора, а от предмети, както беше споменато по-рано за постановките на аристократическите школи.

Никой не може да каже колко са пострадалите за половин век от този капан.

И днес, когато разглеждаме „Строги” с димохода и табелата на „Дръзки” виждаме неизолираните дори и след модернизацията бордове и отсъствието на мерни прибори по оръдията и торпедните апарати.

Миноносците са най-крупната, но не и най-скандалната доставка на Пишон. Друга доставка е яхтата „Де Ромас”(построена 1883година в Англия), за която той платил солиден аванс на собственика и преди още да се подпише договор. През ноември 1906 година комисия приема яхтата без дори да погледне машините и механизмите и . Като резултат идва попътния ремонт на яхтата в Месина. Пак по вина на Пишон България не получава полагащата се за това застраховка. Яхтата е предназначена за княз Фердинанд, но той още след първото пътуване се отказва от нея. Последва ремонт който се проточва чак до Балканската война, когато е преустроена като минен заградител. По-късно е използвана като хидрографски кораб. Заедно с „Де Ромас” е доставена и ветроходната яхта „Анемоне” (построена 1885 година във Франция) . Последната, също отхвърлена от монарха.Тя дълги години служи като учебна яхта на бъдещите офицери. По-късно те са преименувани съответно на „Камчия” и „Стрела”.

Впрочем Пишон още с идването си поставя за цел да купи една яхта за княза. И Пишон и господарите му много добре съзнават с кого си имат работа в лицето на княза. Знаят колко обича разкоша и колко много обича да показва кой е той . Комплексите, изграждани и използвани старателно от властната му майка сега се използват от други. Още на освещаването на „Надежда” монархът се появява с адмиралска униформа с намерението да обяви кораба за княжеска яхта. Демонстрира раздразнение от това, че на кораба няма помещения за него и приближените му. Все пак военният министър полковник Никола Иванов намира смелост да му отговори, че би трябвало да са му докладвали, че е поръчан военен учебен кораб, а не княжеска яхта.

Все пак корабът години наред непрекъснато изпълнява тази роля, като разхожда гостите на княза. Може първите си две години да е невъоръжен поради липса на средства, но се намират средства за княжеските прищевки. Не е нетипичен случаят, при който Пишон разкарва крайцера до Одеса, за да върне четири дами.

Пишон угодничи пред монарха, за да постига своите цели. Той е много удобен за разправа с противниците на френските интереси. А Кобургите са много добри в интригите. Поне по думите на родствените им фамилии. И флотското офицерство се разделя на димитриевисти и добревисти по кариерни причини. Пишон доносничи на монарха против едните и против другите. Така и дълго време след това наш морски офицер не командва флота. Всички способни са окаляни по някакъв начин. За кратко време след Пишон го командва Димитриев, но е снет бързо като му е приписана вината за всички афери, които не са дори и на пионката Пишон. Типична атака срещу човешките ресурси – разделяй и владей, омърсявай и развращавай. Срещу когото както може. Точно срещу носителите на големи знания и опит. Когато падне авторитета на носителите на знанията и опита, те са загубени безвъзвратно. И така флот не само е обезглавен, но и обезмозъчен. Дълго след това е командван от сухопътни офицери , назначени за да не разбират и да се превръщат в послушни марионетки на гешефтарите Не че някои не се справят, но са загубени безценни години, безценни хора и безценен опит. Последното си казва думата в близките войни .

Друга сделка-капан е доставката на двете брегови 240 милиметрови оръдия D-45 . Доставени са през май 1909 но са монтирани в основни линии към края на 1910 година. В детайли се дооборудват чак до началото на военните действия през 1912 година. Висока цена, прилично качество, цеви с отлични дори и за днес ТТ данни, но с такива лафети които допускат отчайващо малък ъгъл на възвишение, което намалява далекобойността в пъти и обезсмисля големия калибър и мощните заряди. Колко безполезни стават, проличава през Балканската война и особено при обстрела на Варна от руската черноморска ескадра през 1917 година. При последния командирът на батареята капитан Милтиад ( Милко) Железов взема правилното решение да не стреля, което спасява града и много хора. Дори и при равностойни калибри ескадрата не би могла да бъде достигната, докато градът и батареята са в обсега на корабните оръдия, а да не говорим за това, че някои от линкорите имат над 300 милиметрови оръдия .

Днес едното оръдие стои пред Военноморския музей във Варна и всеки може да види защо не би могло да се справи със задачите, заради които е закупено .

Друга скандална сделка е тази с мините „Соте Арле”. Пред две комисии Капитан-лейтенант Евстати Винаров предлага електроударна мина която струва 369 лева един брой. И двете дават положителна оценка на мината и я препоръчват за приемане на въоръжение. Но това не влиза в интересите на господарите на Пишон и той обявявява решенията на комисиите като прибързани и докладва в Министерството на войната, че мината та Винаров има още много недостатъци. В доклад през 1909 година капитан втори ранг Димитър Добрев пише, че задръжките спрямо мината са предизвикани „с пълен умисъл. Но Пишон има да изпълнява друг тип задачи , възложени му от други места . Той съдейства за закупуване на мините „Соте Арле”, струващи по 2000 лева броя. Френските фабриканти този път действат толкова нагло, че отказват да дадат на българите 10 броя за изпробване .

На 22 юни 1906 година в личното имение на Пишон - Керема, департамент Финистер е подписан протокол, с който мините „Соте Арле” без предварителни изпитания спечелват конкурса. В тази комисия само капитан-лейтенант Д. Ковачев е утвърден специалист – миньор.Точно той отказва да подпише протокола. Едва след намесата на Министерството на войната той подписва. На основание този протокол на 20 март 1907 година са поръчани 260 мини със заряди и запасни части и два прожектора с локомобили на обща стойност 988 440 лева. Условията на заема си казват думата.

През ноември 1907 година за приемане на мините във Франция е изпратен капитан-лейтенант Никола Попов. При наличие на 10 утвърдени специалисти – миньори със задачата е натоварен един неспециалист. На 23 февруари той докладва на Пишон, че е приел мините без чертежи и среща одобрението му.

Повече от половината мини потъват заедно с котвите си. Много пъти са пращани на ремонт във Франция. Много малък процент не дават дефекти. През войните това си казва думата. Днес две от тях стоят като вечно предупреждение пред входа на парка на Военноморския музей във Варна. При едно от поредните почиствания през лятото на 1980 година персоналът на музея видя с очите си как некачествено са направени. В същия музей се пази и една мина „Винаров”. Тя и до днес поразвява с качеството и простотата си.

Сделката приключва успешно. Но тя е последна за началника на флота. На 1 юли 1908 година капитан първи ранг Пол Пишон напуска поста си. Нищо, че по решение на Народното събрание има договор за оставяне на мисията до 1912 година и за пенсия след това от 3600 златни лева месечно. Причината трябва да се търси в идването на власт на Демократическата партия. Тя е против военния флот или в това, че българската буржоазия не вижда никаква печалба от доставките за него. Но не смее да гракне срещу истинските виновници, защото все още разчита на френски кредити. Подклаждат се настроения в армейските среди, че икономисаните от флота пари ще отидат за армията. Принципа „Разделяй и владей !” отново влиза в действие. Поставен е въпроса дали военния флот въобще да съществува. Следват кампании в пресата и други – в съдилищата. Те спират когато кадърните офицери , съпротивлявали се на Пишон и монарха са извън флота . Нека видим кои са следствени . Това са Станчо Димитриев , Васил Хитров , Никола Попов , Димитър Ковачев и Никола Фурнаджиев. В обвиненията имената им стоят до това на Пишон. Вече е обвинен и той. Но когато е зад граница. Никой не смее да обвини истинските виновници.

Отново не би могло да бъде иначе – тези, които могат да попречат на печалбите от бъдещи подобни афери трябва да бъдат отстранени. Дали зад това стои френска , българска или Фердинандовата ръка (много пъти монархът играе за личните си а не за българските интереси) можем само да гадаем .

Обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 година засилва авторитета на стремящия се към личен режим Фердинанд. И това до някъде спасява флота. Но както се казва първокласният началник има първокласни помощници, а второкласният – третокласни. Това обяснява последвалата кадрова политика във флота.

Когато трябва да се направят изводите за тези доставки нека да си спомним думите на двама прекъснали обучението си, за да участват в Балканската война гардемарини – Сава Иванов и Георги Славянов. Те разказват, че в Морския кадетски корпус в Петербург, когато са решавали тактически задачи за Черноморския басейн , коефициентът на бойната мощ на българския флот винаги се е приемал за нула.

И войните оправдават руските изводи. За щастие човешкият фактор прави всичко възможно и невъзможно за да обърка френските планове.

На тези двама гардемарини се пада нелекият жребий да служат във флота в най-трудните му години. По-късно един след друг го командват. И двамата правят много за флота и България .

Отива си един период от историята на българския военноморски флот. Малка част от българската история. Принципно нищо не се променя.У нас се ориентират към доставки на немско оръжие. Може би и не е маловажен факта, че вече принцеса Клементина я няма. Но си има кой да брани френските интереси в България. Доказан френски агент достига министър-председателския пост. Зад гърба си има три преврата с различни идеологически и политически основи. Но и трите не са против френските интереси. След слизането си от премиерския пост ръководи школа, в която обучава хора от различни страни на изкуството на преврата .

Подобна е историята със заема от немската банка „ Дисконто гезелщафт”

Доктор Стамболски доживява да види, че се е оказал прав до край. Когато идват да връчват на цар Фердинанд искането за абдикацията, той посреща делегацията в униформа на германски фелдмаршал. Подтекстът е ясен : „Разбрахте ли на кого служа?”

И с немското оръжие се случват подобни афери . И там разправите с пречещите са безмилостни . Противостоящият на княз Кирил генерал Йордан Пеев е убит точно в годежната си вечер .

Не се променя и тактиката на назначаването на удобни неспецилисти на ръководни постове. Например назначението начело на Въздушни войски на кавалериста генерал Димитър Айрянов. При наличието на много квалифицирани авиатори и щаба на Въздушни войски се изпълва с хора, които не разбират от авиация и вървят доставки подобни на описаните. И пак е замесен Двореца. След 9 септември 1944 година генералът е разстрелян за далеч не най-страшните си прегрешения. И отново войните – този път Символичната и Отечествената изкарват наяве аферите.

9 септември също не носи принципна промяна в кадровата политика. Само бегъл прочит на прословутата инструкция НК 00347 от 2 юни 1947 година е достатъчен да се убедим в това.

Бившият банкер Атанас Буров почти проплаква: „ И какво искате господин Памукчиев ? Настанили сме се на най-хубаавия ъгъл на Света . Всеки си праща агентите да му вършат работата и искате работите ни да вървят ли ? Е , няма да вървят !”

Има два много значещи факта, неспоменати до сега в литературата. Първият - когато през 1970 година излиза монографията на уважавания от много специалисти историк доцент Владимир Павлов „Развитие на българския военноморски флот 1897 -1913 ”( един от двата основни използвани тук източника ) без смущаване от Желязната завеса откъм Франция идват много протести по всякакви линии. Вторият - малко преди идването в България на правнука на Пишон като длъжностно лице по линия на ЕС, доцент Владимир Павлов е посетен от съмнително кюре – историк и двамата разговарят за описания в монографията период. Явно попаденията са много точни, за да може разкритото в монографията да всява смут и след цял век от описаните в нея събития.

Няма място за учудване. В британските архиви има документи на повече от три века, от които секретността още не е снета. Да не говорим за Секретния архив на Ватикана, където се твърди и за документи дори и на 5 000 и повече години. Аристократическите кастови школи пазят своите тайни хилядолетни оръжия, за да могат да ги използват отново.

Но най-секретно за нас ще си остане това , което не искаме да научим .

И З ВО Д И :

1. На международната сцена имаме не чак дотам нов, но умишлено недефиниран до сега тип играчи – едрите икономически субекти. Те действат в една или няколко държави едновременно. На някои от тях икономическия потенциал надвишава този на националните държави. Докато държавата е по-силна от тях тя ги възпира и те се опитват да я овладеят и да използват механизмите и за свои цели. Към обединените във финансов капитал банков и промишлен капитали се е присъединил и третия вид капитал –криминалният. Действат с арсенала от оръжия и на трите вида капитал. Когато обаче станат икономически по-силни от нея, те започват да се налагат над законите на държавата, често открито не се съобразяват с тях и не се съобразяват нито с нуждите, нито със сигурността и. Обяснява се с това, че интересите им са различни с тези на държавата и тя ще съществува, доколкото и докогато им е необходима. Ето защо между държавата под чиито флаг са, и тях, не бива да се поставя знак за идентичност. Те са и нейни врагове и представляват опасност и за нейните национални интереси. Наред със завладяването на своята, те се стремят към завладяването на други страни. Превръщат се в държави в държавите. Това е причината за постепенното ерозиране на Вестфалската система от национални държави .

Всичко това превръща този тип играчи в една от главните опасности за националната сигурност на всяка страна по отделно, както и за световната сигурност.

2.Днешното международно право е създадено да обслужва международните отношения във Вестфалската система и не отразява подобен тип международни отношения с подобен тип играчи. ООН е организация, която действа единствено на правна основа. Ето защо ООН все по- трудно се справя със задачите си. Не може да се справя с неща, неформулирани юридически .

3. Студената война наложи на държавите и едрите икономически субекти нов начин на воюване – войните от седмо поколение. Отличават се със следните особености :

- Това са тотални войни

- Целта им е да се доведе нападнатата система до състояние да не се съпротивлява, а после да се измени до състояние в което да работи за системата – агресор. Точно това дава и определението на войните от седмо поколение като войни на разбитите системи .

- Липса на класически военни действия. Това не се диктува от никакъв хуманизъм. Военните действия са скъпи и увреждат бъдещите придобивки, като материални средства, природа, пазари и човешки ресурси. За капиталистическото общество печалбата е върховна ценност.

- Агресорът и държавата, в която е възникнал са съвсем различни субекти.

За това при идентификацията на агресора не трябва да се бъркат едрия икономически субект и държавата под чиито флаг се води. При правилна идентификация юридическата борба се улеснява, тъй като може да се води срещу фирма, а не срещу държава. Юридически фирмите са много по-уязвими от държавите и за това мимикрират под техните флагове.

- Дават възможност да се действа срещу държави, с които нападащата страна има договор или дори срещу съюзни държави.

- Планират се от цивилни политици, или най-често хора на едрите икономически субекти и военни стратези. Това е и уязвимото място на нападащата страна, тъй като ако се знаят интересите на водещия войната, може много лесно да бъдат определени и бъдещата му стратегия и бъдещата му тактика.

- Тъй като това са тотални войни, водени по възможност без класически военни действия, те се водят като се атакува по целия спектър на сигурността на нападнатата система. Тогава се получава война без комбатанти и цивилни като всеки в нападнатата система е засегнат. Така всеки отбраняващ се, се превръща във воюващ без да е комбатант. Вече униформата и откритото оръжие престават да бъдат определящ и разделящ признак. За това по юридически път това трудно може да бъде дефинирано като война. Въпреки, че част от Студената война беше точно такава, все още много се спори дали това е било война. Въпреки, че България излезе от нея победена преди 20 години.

- Въпреки, че атаките се провеждат по възможност без да се нарушават правните норми на нападнатата система винаги има отделни елементи, които могат да се криминализират. Но те са крайно недостатъчни за да се обхване общия замисъл и трудно се свързват с него.

- Ударите се нанасят почти винаги така, че теорията, на въоръжение у нападнатите да не може да дефинира нападението като нападение и поради това да няма противодействие.

- Ударите се нанасят винаги с несиметрични оръжия.

- Ударите се нанасят така, че който се опита да ги дефинира и отразява, неминуемо да засегне някоя от „свещените крави” на теорията, на която се крепи системата. След това самата нападната система го възприема като чужд и започва да го унищожава. За разлика от него нападателите се съобразяват с моралните и правните норми на нападнатата система, възползват се от тях и постигат резултати коренно противоположни на същността на тези норми.

- Една от главните цели на атаките са хората, които държат лостовете на нападнатата система. Който управлява тях – ще управлява и нея.

- Използват се външни и вътрешни противници на нападнатата система с или без тяхно знание.

- На един от етапите се цели поне някои от крепителите на нападнатата система по някакъв начин да се превърнат в нейни противници.

- Войните от седмо поколение нямат нищо общо с каквито и да било морални и правни норми. Техният начин на воюване е разработен така, че те да не пречат на постигането на целите.

- Специално внимание се отделя на човешките ресурси на нападнатите. Всеки, който може да попречи се отстранява като задължително се дискредитира, за да не бъде защитен или последван. При невъзможност, се отстранява физически. Но задължително така, че да не се докаже връзката на отстраняването с агресора. За това не се жалят средства тъй като залозите и печалбите винаги са огромни.

- Войните от седмо поколение все още не са регламентирани правно и никаква конвенция не защитава никого от подобни нападения.

4. Международната общност все пак се опита да се защити от подобни атаки като поне ги дефинира правно и през 1987 година Генералната асамблея на ООН прие новото разбиране за национална сигурност. Но в това отношение нещата останаха на това място.

5. Много трябва да се внимава какви международни споразумения се подписват.

В България подписаните международни споразумения се поставят над Конституцията. Би трябвало подписването на противоречащите и споразумения да се криминализират. Това е идеалният отворен коридор за поканване на агресори.

6. В полето на аквизицията законите на войните от седмо поколение важат с пълна сила. То винаги може да се превърне в бойно поле, защото именно там се срещат икономически, а следователно и политически интереси. Който може да влияе на бъдещите НОС, той може и да влияе на определянето на бъдещите стратегически цели, политика , военна стратегия , тактики и срокове .

7. И при човешките ресурси също важат законите на войните от седмо поколение. На атаките, характерни за този тип войни могат да противостоят само хора. Без хората всякакви оръжия и ресурси са мъртви. Ето защо главен обект на ударите при тези войни са именно човешките ресурси. Но за създаването им са необходими средства и най-вече време, с каквото нападнатите системи не разполагат. Ето защо първо трябва да се опазват човешките ресурси.

8 . Атаките на полето на аквизицията започват от хората, които имат ключови позиции в системата на аквизицията с цел да се придобият ключови позиции.

9 . Защитаващите интересите на нападнатата система кадри са поставени винаги в неизгодна позиция, защото техните средства са ограничени от социалното им положение на наемни работници на системата и законите, по които те работят. Неподкрепени, те нямат никакви шансове, а след тях и нападнатата система.

10. По това, кои от кадрите са подложени на опити за дискредитиране, може да се разбере в чий интерес е дискредитирането и кой е истинският агресор. Това дава шанс атаките да се отразят навреме .

11. След елиминирането на тези кадри и поставянето на предварително подготвени други, нападнатата система започва да работи за интересите на системата-агресор.

12. От казаното до тук следва, че при тези промени настъпили в международната обстановка и начина на водене на войни, създаването на специалност „Национална сигурност и отбрана” и обучението както на военни така и на цивилни специалисти от всички възможни области е много адекватна мярка. Добре подготвени и подкрепени тези кадри ще могат да реагират адекватно и да оказват ефективна съпротива срещу съвременните видове атаки във всички сектори на националната сигурност.